Де е българското?

Едно китно тракийско селце. Звукът на акордеона кънтеше из пълните с хора улици. Животът кипеше. Момичетата грациозно поклащаха струнените си тела в такта на музиката, а момчетата се ежеха като млади петли. Бабите подготвяха трапезите. Цял ден работа, цял ден на крак, цял ден щастливи . Няма го днес. И танците ги няма. Безгрижието, младият дух, традициите. Няма ги.Сутрин рано ставахме. Помагахме с покъщнината кой както може. Бях се завъртяла край чешмата нещо да сторя. Не помня вече. Помня, че едно момче ме приближи. Дойде и така скромно – хем на шега, хем сериозен, за Гергьовден ме пита. На Гергьовден с него да съм ходила… баща ми щеше да ме убие. Но, дете… що за сладка смърт щеше да е това… Отказах му. Не можах да сбера кураж. Събрахме се ние с приятелки сред село, пък момчето на сценката, на едно малко столче седнал и свиреше ли, свиреше. Всеки носеше живот в живота си. Буйната ни младост – тогава пълноценна. Не гледайте сегашната, слушайте ме мене.

Та така де, музикантът. Висок, с една буйна, гъста коса. Очи дълбоки… Пръстите му шареха по клавишите, а момичетата не можеха да му се нагледат
.- Ех, този музикант! – подшушваха срамежливо
.- Искате ли аз да се взема с него? – попитах уверено. Кикотеха се приятелките ми, не ме взеха на сериозно. Аз и на шега го казах де…Тогава, дете мое, кой да ти знае? Такава разлика, но такава страст. Чиста. От сърцата ни.
Помня, бях малка, той ученик – помагаше в културния дом. Слязох в мазето, за народна носия да чакам. Концерт имахме. Той там. Репетираше. Първият ми концерт той го свири. Таз любов… пълна с музика, с искреност. Къде ти такава сега? Къде са веселбите, хората по пътя, обичаите? Всичко занимарено… мъчно ми става.
Пак се отплеснах. Взехме се с музиканта. Обичахме се. Още се обичаме. Все ще ми липсва. И годините ще ми липсват, но нали вас ви имаме заради тях. Това ми е важно сега – вие да сте ми живи и здрави, а аз да ви разказвам. Най – хубаво, най – истинско тогава се живееше. Не че защото сме били млади, времената бяха други. Абе, вие да сте ми живи и здрави. После ако искаш ела, още ще ти разкажа…
,,Де българското?“ – темата ни. Не ми се мисли и задълбава в сегашния безпорядък, който цари. Най ми беше лесно да разкажа една история. Не, не е моя, но съм част от нея. И обичам да я слушам. Тези истории ме карат да си представя българското. Да го видя такова – неомърсено, прекрасно, идеализирано. Правят ме щастлива. И с радост продължавам да слушам баба, защото дори на сляпо да си представям тези приказни времена, аз ги виждам. И ги обичам заради всичко българско и сърцато живеещо в тях. А аз…аз мога само да пиша и да бъда това, което усещаш, докато ме четеш.

Яна Динкова Владимирова

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s

%d bloggers like this: